Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Без категория
  • Легендата на попфолка Румяна щеше да навърши 59 години! Дъщеря й: Беше невероятна майка
  • Без категория

Легендата на попфолка Румяна щеше да навърши 59 години! Дъщеря й: Беше невероятна майка

Иван Димитров Пешев декември 13, 2024
Screenshot_22

На днешния ден легендата на попфолка Румяна щеше да навърши 59 години. Тя е родена на 12 декември 1965 г. в Камено, Бургаско. Своите певчески изяви започва като ученичка.

Завършва музикалното училище в Котел със специалност “Кавал“ и втора специалност “Народно пеене“. Свири и на пиано. Известно време работи като учителка по музика в село Антоново. След това се отдава на кариерата си на певица. Била е и солистка на Странджанския оркестър. След напускането му работи в заведения в Бургас, София и бивша Югославия.

Истинският й успех обаче идва с музикална компания “Милена рекърдс“, която издава всичките й албуми. За най-големия си хит “Две очи разплакани“ Румяна споделя, че е написала музиката и текста на песента почти едновременно в много тежък момент, когато е изживявала раздялата със съпруга си и баща на двете й деца – Руси Андролов.

Трагичен инцидент слага край на живота й, когато певицата е в разцвета на своята музикална кариера. На 30 юли 1999 г. край Сливенското село Блатец, голфът, в който пътува Румяна, се удря челно в микробус Фиат.

Тя загива на място, а двете й деца Марияна и Илиян, които тогава са съответно на 10 и 12 години, са откарани в тежко състояние в болница. Там престояват месеци и чак след изписването научават за смъртта на майка си.

Автомобилът е управляван от приятеля на Румяна – музикантът Любо, който е виновен за катастрофата. Той оцелява, макар и с два счупени крака. Въпреки обещанието, че ще грижи за децата на покойната си приятелка, певецът изчезва и не изпълнява даденото обещание.

Дъщеря й Марияна, която наскоро стартира професионалната си музикална кариера с хита на майка си в нов аранжимент – „Колко те обичам“, емоционално разказва за скъпите моменти с нея. Най-ярките й спомени са от годините, когато живеят в София.

„Мама беше много ангажирана, но винаги, когато имаше свободно време, играеше с мен и брат ми. Спомням си как ходехме в Южния парк, ритахме топка, а вечерно време гледахме филми, отдаваше ни цялото си внимание… Беше невероятна майка! Всички спомени с нея са безценни, но тези може би са последните, които имам – моментите, които тя прекарваше заедно с нас.“ – споделя с днешна дата наследницата на фолк звездата.

Въпреки че от трагедията е минал повече от четвърт век, Марияна още не е простила на Любо, който макар и неволно, убива майка й. „Зная, че той не е искал да го направи нарочно, затова не го обвинявам, но в същото време не мога да му простя!“ – изплаква болката си тя.

Като малка често сънувала майка си, но през последните няколко години изведнъж тези сънища спрели. И така допреди месец-два, когато легендата на попфолка се появила в съня на дъщеря си.

„Тя беше изключително красива, усмихната, но не ми говореше, не ме и погледна, но аз я гледах през цялото време – Господи, колко беше красива! А сънят беше толкова реален, че като се събудих, започнах да плача, защото в действителност нея я няма!“ – разказва дъщерята, наследила таланта й.

За болката, която Марияна носи в сърцето си от малка, няма лек. А и времето, според нея, не лекува. Точно обратното.

„Със сигурност, колкото повече минават годините, липсата й става все по-голяма. Независимо на колко години сме, майката е една и тази ласка няма кой да я замени“ – емоционално говори тя, пише Signal.bg.

Тя би искала да каже на майка си, ако я гледаше някъде от небето, колко много й липсва и колко силно я обича.

Continue Reading

Previous: От срязания крак до световния връх: Кой спаси Карлос Насар?
Next: Изпратих дъщеря си на рожден ден на приятелка и когато отидох да я взема, тя се затича към мен и ме помоли да си тръгнем възможно най-скоро

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.